Упражнения

 


Международни валутни резерви

 

Международни валутни резерви  са злато и други активи на централната банка, които са напълно под неин контрол и са лесно търгуеми на международните финансови пазари. Във всеки един  момент  централната банка разполага с тези резерви, може  да ги купи  или продаде. Те са високо ликвидни и могат да се търгуват при различни обеми и цени.
Според   Международния   валутен   фонд   (МВФ)   това   са   външни   активи,   които   са леснодостъпни и контролирани от паричните власти за пряко финансиране на дисбаланса във  външните  плащания,  за  косвено  регулиране  на  неравновесия  чрез  интервенции  на валутните пазари  с  цел да се повлияе на валутните курсове или за други цели. Самото определение  на  МВФ  показва  някои  основни  функции  и  мотиви  за  съхраняването  на резервите.  Паричните  власти,  които   управляват  резервите,  са  централната   банка  и правителството.
В зависимост  от  институционалната  и  законова  уредба  в  държавата  правителството  и централната  банка  могат  самостоятелно  да управляват  своята  част от  международните резерви или едната от  двете институции да управлява цялото количество от името и за сметка на държавата. В България  валутните резерви се управляват от Българска народна банка (БНБ).
Необходимо  е    международните  резерви  да  бъдат  държани  в  чуждестранни  валути  и финансови  активи,  които  са  „леснотъргуеми“  на  международните  финансови  пазари. Лесното   търгуване   означава   активите   и   валутите   да   се   котират   непрекъснато   на международните финансови пазари и при необходимост сделка да може да бъде сключена незабавно и без значимо отклонение от  текущите пазарни котировки. Леснотъргуемите инструменти на международните финансови пазари отговарят на следните условия:
• страната, която емитира „международна валута“, трябва да е със стабилна финансова и политическа система, за да осигурява доверие в съответната парична единица;
• финансовите пазари на емитента трябва да бъдат добре развити и интегрирани къммеждународните финансови пазари

• валутата трябва да бъде призната за стабилна в международен план, за да се използва като средство за запазване на стойността;
• страната-емитент трябва да има голям дял в световната търговия или валутата трябва да бъде широко използвана като средство за размяна при осъществяване на международни сделки.
Такива големи световни валути са еврото (EUR), американският долар (USD), британската лира (GBP) и швейцарският франк (CHF).
Друг актив, държан като валутни резерви, е златото. То трябва да отговаря на определени условия – златните кюлчета борсов стандарт тежат приблизително 12.5 кг и са с чистота минимум  995/1000.  През  2003г.  златото                                                  е  заемало  12%  от  международните  валутни резерви.
Златото исторически се е наложило като лесноликвиден актив, удобен за съхранение и размяна, който е общоприет в международната търговия. То не е задължение на конкретна страна  и  не  може  да  се  повлияе  от  кризисна  ситуация  в  нея  за  разлика  от  парите, емитирани от дадена държава (или икономически съюз). Затова в исторически план често се наблюдава нарастване цената на златото в периоди на политически, военни, социално- икономически кризи или засилено геополитическо напрежение.
Златото   съхранява  реалната  си  покупателна   способност   за  много  дълъг  период  и независимо от ценовите колебания в дългосрочен период златото се връща към паритета на покупателната си  способност спрямо останалите борсово търгувани продукти – петрол, захар, зърно, метали. Това предопределя и една от основните му функции – защита срещу инфлация. В периоди на ниска и  стабилна инфлация в световен мащаб   обаче започват дискусии дали да се държи злато като резерви или да се държат по-доходоносни активи. Върху  цената  на  златото  голямо  влияние  оказват  решенията  на  централните  банки  на развитите страни за управлението на резервите, защото 20% от златните резерви се държат от тях. Когато цената на златото достига $250 за тройунция, масирана продажба на злато от тези централни банки би повлияла много негативно върху цената му. Затова през 1999 г. се   сключва   първото   Вашингтонско   споразумение.   В   него   участват   15   европейски централни банки, като 14 от тях са част от Европейската система на централните банки (ЕСЦБ), а последната е Швейцарската централна банка. Тези централни банки притежават
около 50% от световните официални златни резерви, a САЩ и Япония оповестяват, че нито ще продават, нито ще отпускат злато под формата на заеми. Банката за международни разплащания   и  МВФ  обявяват,  че  също  ще  се  придържат  към  споразумението.  То ограничава  продажбите  на  злато  в  размер  на  2  000  тона  за  петгодишен  период  по приблизително  400  тона  годишно.  От  цялото  количество  1  300  тона  се  полагат  на Швейцария и 365 тона на Великобритания. За другите страни-участнички остават 335 тона, като се смята, че най-склонни да продават са Холандия и Белгия.
Много важна част от споразумението е ограничаването на количеството злато, което се отпуска  за  заемни  нужди.  Подписалите  го  са  постигнали  съгласие  през  разглеждания период  да  не  увеличават  това  количество,  както  и  обема  на  фючърсите  и  опциите. Споразумението внася прозрачност по отношение на голямо количество злато, което през същия период практически остава извън пазара. Така до голяма степен отпада елементът на   несигурност   на   международните   пазари   за   търговия   със   злато   по   отношение намеренията на основен играч на пазара в лицето на  централните банки и се намаляват ценовите колебания.
През  март  2004  г.  се  подписва  второ  Вашингтонско  споразумение  между  централните банки  по   отношение  на  златото.  Споразумението  е  отново  за  петгодишен  период. Годишните  продажби  на  участниците  в  него  не  могат  да  надхвърлят  500  тона,  т.е. максималният им обем за целия период на споразумението е 2 500 тона злато.
Основните фактори, които влияят върху цената на златото, са:

• намаляване на хеджинговите позиции от страна на добивните компании;

• геополитическата нестабилност;

• слабият щатски долар;

• ниските лихвени проценти;

• колебливостта в развитието на фондовите пазари;

• слабият растеж на предлагането от страна на минните компании.

Има два основни мотива за притежаване на международни валутни резерви – ликвиден и застрахователен (срещу непредвидени събития). Международните валутни резерви могат да се използват за:
-     финансиране  на  дисбалансите  във  външните  плащания  –  държавата  трябва  да

разполага  със  средства  за  плащанията  си  при  международната  търговия  и  по

външния дълг. Резервите служат и за защита от настъпили непредвидени негативни събития при отказан достъп до международна валута.
-     поддържане на определен режим или ниво на валутен курс – и страните с фиксиран, и страните с плаващ валутен курс поддържат валутни резерви, но при управляемите курсове е необходимо по-високо ниво на резервите за поддържане на курса.
Основните функции на международните резерви са:

•  инструмент на паричната политика;

•     инструмент на валутнокурсовата политика за намаляване колебанията на курса на местната към чуждестранните валути или поддържане на определено равнище на валутния
курс;

•  ликвиден буфер в случай на срив на международните финансови пазари;

•  намаляване на уязвимостта от външни фактори и предпазване от криза;

• засилване на стабилността и доверието във финансовитe пазари, тъй като наличието на  резерви  е  един  от  основните  показатели,  които  се  наблюдават  от  международните рейтингови агенции;
• източник на допълнителен доход, получен от управлението им.

Поддържането на валутни резерви може да се окаже скъпо за централната банка. Например валутният курс в  Нова Зеландия е свободно плаващ от 1985 г. и централната банка не се ангажира с никакви интервенции на валутния пазар, но поддържа международни резерви. Цялото  притежавано  от  нея   количество  международни   резерви   е  взето  назаем   от международните  пазари,  като  страната  има  кредитен  рейтинг  АА,  а  получава  по  тях доходност, съответстваща на рейтинг малко под ААА. Размерът на резервите към 2000 г. е
$2.5 млрд., а всички разходи по поддържането  им възлизат на $2.5 млн. Въпреки тези разходи Резервната банка на Нова Зеландия не се отказва от поддържането и управлението на международните резерви, като основните аргументи за това са:
• ликвидност в случай на срив на международните финансови пазари;

• наличие на средства за посрещане на плащания по външния дълг;

• усъвършенстване на знанията и уменията на персонала по отношение на глобалната икономика;

• резервен фонд при природно бедствие;

• инструмент на паричната политика при устойчиви излишъци по държавния бюджет и намаление на емисиите държавни ценни книжа.
Основните индикатори за достатъчност на резервите са:

-     Резерви, изразени в брой месеци внос на стоки и услуги – т.е. за колко месеца внос на стоки и  услуги ще са достатъчни резервите, ако няма никакви входящи потоци. Счита се, че  минималното необходимо ниво на този индикатор, е 3 месеца внос, а едно стабилно ниво на индикатора е 6 месеца внос.
-     Парични агрегати/Валутни резерви – например М0(резервни пари)/Валутни резерви

(F), М1/F, М2/F.

-     Международни валутни резерви/Краткосрочен външен дълг – съотношението трябва да е най-малко 1. В краткосрочния дълг се включва както дългът със срок 1 година, така и дългът с настъпващ падеж в рамките на годината.
-      Обслужване на външния дълг/Международни валутни резерви.